История

Васил Априлов-патрона на нашето училище

Кой е Васил Априлов?

Като повечето големи дейци от епохата на Възраждането Васил Евстатиев Априлов води потеклото си от едно планинско селище, запазило през вековете своя чисто български характер. Роден е на 21 юли 1789 г. в град Габрово и живее там до 11-годишна възраст. След смъртта на бащата, заможен габровски търговец, Васил Априлов е отведен при братята си в Москва, а по-късно завършва немската гимназия в Брашов, където получава солидно класическо и хуманитарно образование. Започва да следва медицина във Виена, но към 1811 година се установява в Одеса и поема западналата търговия на братята си. Провървява му и Априлов се превръща в успяващ търговец, който обаче се отдава на гръцката просветна и освободителна кауза. Той се движи в гръцка среда, става член на гръцкото училищно настоятелство, подпомага гръцките училища и доброволците – участници в гръцкото въстание. В библиотеката си държи книги на девет езика, но един от тези, които владее най-слабо, е българският.

Преломът на Васил Априлов става в Цариград около 1830 – 1831 година, откъдето започва неговият „втори път“ – пътят на горещия противник на „умственото иго на новогръцката писменост“, будителя на племенното славянство, пътят на идеолога на съвременната българска просвета и на училищно устройство. Благотворно влияние върху възгледите на Априлов оказва руската филологическа и историческа наука.

Повечето от биографите му свързват „преобръщането“ на Васил Априлов с въздействието на личността на Юрий Венелин и неговия труд „Древните и днешни българи“. Има обаче и още нещо. Необременен от национални комплекси, Априлов смята, че дори и в границите на Империята, българите имат възможност за нормално духовно развитие.

„Клет разум, колко е необработен“ – възкликва той и век след Паисий се залавя отново да разкрие на света и на самите българи кои са те, откъде идват и на какво са способни.

Първият му труд „Българските книжици“ е дълбоко обоснована патриотична теза на един човек, горд с народността и произхода си.

През 1841 година той отпечатва най-значителното си произведение „Денница на българското образование“. Книгата започва с предисловие, в което е изяснено предназначението и – да разкаже за първите стъпки на новобългарското образование и възраждане, да запознае руския народ с българите. Първата част има исторически характер, а втората поставя въпросите за културното и просветно възраждане на българите. Априлов идеализира миналото, заклеймява домогванията на гърците, осъжда елинската школа в българското просветно дело. Той подчертава, че училищата и литературата са главните фактори за националното пробуждане. За това е необходимо изучаването на родната говорима и писмена реч.

Априлов е противник на класическото образование, ратува за модерно, светско образование. Училището спорен него трябва да дава знания, необходими за живота, да бъде основа за по-високо образование,даподготвя добри граждани.

В последната си книга „Мисли за сегашното българско учение“ /1847 г. / Васил Априлов обръща специално внимание на въпроса за българския литературен език и правопис. Той счита, че в основата на литературния език трябва да залегне говоримата народна реч, като се насочва към източното наречие. Ратува за единен български правопис.

Васил Априлов се интересува още от фолклора и етнографията. Публикува стари паметници, събира народни песни, които възнамерява да издаде в самостоятелен сборник. Върхът на неговата дейност обаче е създаването на Габровското училище на 2 януари 1835 година – първото светско взаимно училище в България, с което се поставя началото на новобългарското учебно дело. Амбицията на Априлов е училището да стане не само просветен център, но и „люлка на българската литература“.

До края на живота си заедно със своя съгражданин Никола Палаузов подпомага българските училища. През 1847 г. връщайки се от Бурса, се отбива в Габрово и дарява средства за построяването на ново училище.

През същата година на път за Одеса умира в Галац.